Като обица висиш ми на ухото,
да не забравя миналите дни
и думите ранили ме дълбоко
и клетвите, безбройните лъжи.

Аз ще те нося с мен.Урок безценен.
В животът ми поредната лъжа.
От мене част ще бъдеш неизменна,
да ми напомняш пак да не сгреша.

На, Бог, благодаря, че ме предпази,
от таз самоубийствена любов
че ме дари със сили да не мразя,
а да съм силна и добра във тоз живот.

Топло и уютно е в моята душа.
Ела. Поспри се. Почини си.
Зная тежка, че е твоята съдба,
но тук си в безопасност, отпусни се.

Ще ти предложа нещо,за да стоплиш,
измръзналите си от скитане нозе.
Ръцете ти тъй силни, мощни,
ще стопля с мойте мънички ръце.

Ще те завия с мойто  нежно тяло.
Със устни пак ще върна в теб цвета.
Живота ти минава в черно-бяло,
а толкоз цветен, пъстър е света.

Ще дам червеното от моите устни.
Ще ги допра до твоите с много страст.
Ще ти покажа, колко те са вкусни.
и ще останеш ти под тяхна власт.

Не се страхувай, тук си в безопасност.
Тук никой няма да  те нарани.
Тъй топло е и тъй прекрасно.
Ела. Постой и... Остани.

Аз чакала съм дълго време,
да влезе някой в този дом-душа.
Да влезе и не само, за да вземе,
а да остави там поне следа.

Тук влизали са много преди тебе,
разграбваха те този дом без жал.
Но никой вярата не може да отнеме,
в доброто, цветното и любовта.

Запазих ги. За теб ги аз оставих.
Аз знаех, че ще дойдеш някой ден.
Вземи ги и дано ги ти опазиш.
Погубиш ли ги, ще погубиш мен.

Стани пазител ти на таз душа.
Обичай я и вечно ти топли я.
И тя ще ти се отплати сама.
Обича те и тя. ПАЗИ Я!!!

Обичам те!!! Дяволе мой,
признавам го даже пред, Богa.
Във ада, за теб да се пържа,
отивам –без тебе не мога.

Там в пъкъла, ти заведи ме,
ще стана аз твоя жена.
В окови,  ако щеш окови ме,
пак няма да съжаля.

Защото когато обичаш,
ти даваш душа и сърце.
На вечна любов се обричаш,
не питаш "Кога?" и "Къде?"

Душата ти моя открадна,
предадох се в твоята власт.
И вдън земя да пропадна,
обичам... Обичам те аз.

Дъхът ти горещ ме изгаря,
ръцете  по мене горят.
Целувката - целувка  от ада,
телата ни– от огън  и плът.

Във  огъня с теб  ще живея.
дорде изтлея  бавно в пепелта.
Не се страхувам, знам ще оцелея.
Защото съм на дявола жена.

Да бясна съм. Знаеш ли драги защо?
Защото боли ме душата.
Защото убиват те, щом правиш добро,
а после... няма отплата.

Да, бясна съм. Знаеш ли драги защо?
Защото предаде сърцето.
Защото по детски  за теб тупкаше то,
а ти уби във мене детето.

Да, бясна съм. Знаеш ли драги защо?
Защото уби любовта ни.
Защото продаде я за пари. И какво?
Сега по богат си, така ли?

Души лицемерни, подли, мизерни,
те дебнат във ъглите,в мрака.
Чакат те своята душа да открехнеш
и хайде да грабим, в атака.

Ако позволиш им, разнищват душата
Омайват те с думи вълшебни.
Разголват я цяла и после в стената,
я блъскат. Кому е потребна?

С душите се хранят жалките твари.
Мъжленцата слаби... безлични.
Живот паразитен живеят. Комари.
Изсмукващи. Долни. Двулични.

Комарчета някакви, дребни душици,
а с лъвска глава се показват.
Ухапват съзнавайки колко боли ни
Без смисъл "обичам те" казват.

Затуй щом го видите мили жени,
комара смажете със длани.
Не му позволявайте да ви нарани,
Той слаб е. От назе се храни.

Сама, отчаяна и изтощена,
а цял живот герой била,
ближа раните окървавени,
причинени от приятелска ръка.

По мен местенце здраво не остана,
от ножове забити, станах като таралеж.
и всяка следваща е по-голяма рана,
и иска ти се, а не можеш да умреш.

Препъваха ме често. Падах... Ставах.
Глава изправях в пътя си не лек,
но вярна аз, на себе си оставах,
с безбройни рани– Да, но пак човек.

Ръка подавах аз на всеки в нужда,
и нищо не ми костваше това.
Аз радвах се, че мога да съм нужна,
на моите приятели в беда.

Така аз цял живот  за тях раздавах,
безкористно, от своята душа .
Една приятелска усмивка само,
достатъчна бе, за да продължа.

В един момент, обаче аз героят,
потънах и намерих се в калта.
Опитах се да литна, но не можех,
Кой взе от мен вълшебните крила?

Перо, перо от тях си вий вземахте,
харесаха ви цветните перца.
На моите крила ми завидяхте,
а с тях раздавах тази доброта.

И там в калта, сама и изтощена,
към вас протягах молещи ръце,
но зависта ви сякаш бе вродена,
за мен не трепна ни едно сърце...

Как всички бяхте толкоз заслепени,
от злоба, завист, алчност за пари?.
Ах, време  как ли никой не намери.
от моите приятели добри?

Облизах раните си аз като вълчица,
разбрах защо дебел е на вълкът братът.
Сама сред вълци цял живот живяла съм,
но не съм станала  самец като вълкът

Аз ангелска душа във мене носех.
Сърцето ми разби се на милион.
вече добро от вас дори не просех
За моите приятели... "ПОКЛОН"!!!

Келнер донеси бутилка,
искам аз да се напия
и със чашата уиски,
мъката си да изтрия.

Искам със дима цигарен,
да изчезне самотата,
болката да намалее,
да отвори се душата.

Искам да се изповядам,
аз пред тебе, мили Боже,
греховете да простиш ми
и не казвай, че не може.

Грешница сам, че повярвах,
в любовта и във мечтите,
грешките си пак повтарях
и затварях си очите.

Не човек, а дявол хитър,
ме понесе през мечтите,
възкачи ме до небето,
сваляше ми и звездите.

На криле на ангел мислех,
тайно аз, че намирам
и не исках да прогледна,
истината, че умирам.

Той в любов ми се кълнеше,
казваше ми "обич моя"
и аз слабата женица,
се отдадох без тревога.

Взе ми всичко и ме бутна,
там на дъното, във ада,
дето казват, че по-ниско,
само дявола си ляга.

Там потънах в нищетата,
празна, никому не нужна
и продадох си душата,
вярата ми беше чужда.

Докога тъй ще се влача,
аз из локвите на ада?
Кой на мене ще помогне?
Нямаше за мен пощада.

За предател като мене,
знам бесилка се полага,
но пък, Господ, е всевластен
и на всекиму помага.

Помогни ми, мили Боже,
покажи ми пътя верен,
аз по него пак да тръгна,
бавно, леко с ход умерен.

Към теб ръцете си  протягам,
главата  скланям до земята.
Ще се помоля, ще съм вярна,
на теб, на себе си и на СЪДБАТА.

Очи ли ще са те очите ти,
ако не са видели мен?
Ако не текли са сълзите ти,
ще знаеш ли е си живел?

Уши ли ще са те ушите ти,
ако не чули са ме нивга те?
Ако не сам ги галила във нощите,
със мили думички веднъж поне?

Ръце ли ще са те ръцете ти,
ако не са докоснали плътта?
Ако те нежност никога не дали са,
ако не си ме водел за ръка?

Нозе ли ще са те нозете ти,
не тичали с любов към мен?
Не преминавали през плетите,
не боли се в трънлив терен?

Кажи сега и за сърцето ти,
сърце ли ще се чувства то,
ако никога не е туптяло,
със моето, в ритам,във едно?

Въобще кажи ми ще сме хора ли,
ако не сме се любили веднъж?
Ако не са се вплитали телата ни,
ще съм жена ли аз... и ти ли мъж?

Живели две сестри- съперници,
от как създал се е света.
Ако се замисля повече,
... може и преди това.

И всички вие ги познавате,
аз убедена  съм в това.
От както помня се и зная се,
те все ръка са за ръка.

Едната- я обичат много
и радва и се целий свят.
А другата- я ненавиждат,
но съществува на инат.

Едната- носела надежда,
с коси от злато тя била.
Другата- никой не поглеждал,
с качулката и острата коса.

Досещате се вие веч,
за кои сестрички иде реч.
Все пак ще кажа,че това,
са ЖИВОТА и СМЪРТТА.

Живота кой ли не обича
и по- добър и със неволи.
Но когато той приключва,
всеки за смъртта се моли.

Омръзнало и на едната,
да бъде все на втори план.
Замислила как със косата,
сама да промени съдбата.

Посекла своята сестрица
и седнала като царица,
във този свят да управлява,
но... така не става.

Къде се чуло и видяло,
нещо преди да се е роди,
 то да е умряло?

Много скоро тя разбрала.
Грешката напълно осъзнала,
че без своята сестрица,
не може никога да е царица.

Нахлува зима през прозореца,
на моето изстрадало сърце.
Момчета с камъни разбиха го,
не смятаха,че ще умре.

А то горкичкото, си мислеше,
че да обича е добре.
На любовта му, те присмяха се,
свалиха го на колене.

То пак горкичкото, помоли се,
с последни сили за любов.
Жестока рана му отвориха,
без капка жал, с голяма злост.

Тогаз, сърцето ми предаде се,
надежда, нямаше за нас.
На мраза и студа отдаде се.
Какво кажи да сторя аз?

Но ето,че в снега кокиченце,
подаде плахо то глава.
Сърцето трепна и усмихна се,
ах, колко значеше това.

Една ръка, тъй топла, нежничка,
покри разбитото стъкло.
Със много нежност, тя залепи го,
парченцата събра в едно.

И сърчицето ми, затопли се,
от таз човешка доброта
и лъч надежда там прокрадна се,
разбрах, не свършва се света.

Събрах аз сили и изправих се,
със гордо вдигната глава.
На тоз човек за добротата му,
аз днес, целувам му ръка.

И за това, не трябва никога,
да се предаваме съвсем.
В снегът се крият толкова кокичета
и чакат само да ги наберем.

И тази вечер теменужена,
ти пак дойде при мен
и пак жаравата разрови я,
застинала без теб.

Със таз камина сме се топлили,
безкрайни дни преди,
но беше друг тогаз живота ни,
... сега се промени.

Гореща бе тогаз жаравата,
във моята душа
и ти редовно я разравяше,
със нежната ръка.

Не чувствахме студа на зимата,
гореше тя добре
и даже и не предполагахме,
че може да умре.

Какво ще бъде тя камината,
без жар... Без пепелта?
Нима без огъня камината,
камина ще е тя?

Нима без любовта в душите ни,
ще бъдем хора ний?
Нима когато си далеч от мен,
душата не боли?

... Но ти дойде и пак погали я,
сиротната душа
и пак камината разпали в мен
и засия жарта...