Сама, отчаяна и изтощена,
а цял живот герой била,
ближа раните окървавени,
причинени от приятелска ръка.

По мен местенце здраво не остана,
от ножове забити, станах като таралеж.
и всяка следваща е по-голяма рана,
и иска ти се, а не можеш да умреш.

Препъваха ме често. Падах... Ставах.
Глава изправях в пътя си не лек,
но вярна аз, на себе си оставах,
с безбройни рани– Да, но пак човек.

Ръка подавах аз на всеки в нужда,
и нищо не ми костваше това.
Аз радвах се, че мога да съм нужна,
на моите приятели в беда.

Така аз цял живот  за тях раздавах,
безкористно, от своята душа .
Една приятелска усмивка само,
достатъчна бе, за да продължа.

В един момент, обаче аз героят,
потънах и намерих се в калта.
Опитах се да литна, но не можех,
Кой взе от мен вълшебните крила?

Перо, перо от тях си вий вземахте,
харесаха ви цветните перца.
На моите крила ми завидяхте,
а с тях раздавах тази доброта.

И там в калта, сама и изтощена,
към вас протягах молещи ръце,
но зависта ви сякаш бе вродена,
за мен не трепна ни едно сърце...

Как всички бяхте толкоз заслепени,
от злоба, завист, алчност за пари?.
Ах, време  как ли никой не намери.
от моите приятели добри?

Облизах раните си аз като вълчица,
разбрах защо дебел е на вълкът братът.
Сама сред вълци цял живот живяла съм,
но не съм станала  самец като вълкът

Аз ангелска душа във мене носех.
Сърцето ми разби се на милион.
вече добро от вас дори не просех
За моите приятели... "ПОКЛОН"!!!